Теб все те няма,
болка сковава сърцето ми
и за нея лeк няма.

Сълзите ми падат, като водопад
и пълнят шепите ми с мъка.
А в душата ми една заръка-
обичай го за двама,
защото за мъка лек няма.

Една съкровенна мисъл,
един блян изкован през усмивка,
една душа без смисъл,
един живот без почивка...

Това е без теб и в душата си
все тая гледка аз виждам.
Себе си презирам за металната клетка,
в която затворници ще сме до живот
предвиждам.



Бих посветила това стихотворение на момчето,което до край ще обичам,сякаш е писано точно за мен! Велико е!